Иван Гранитски: Дора Габе – възторгът от необятността на битието

ivan-granitski-dora-gabe-kulturni-novini-informatsionni-portali-bg

Повече от 80 години Габе е вярна на своето сакрално служение на Словото. Тя прилича на антична жрица, посветила живота, таланта и енергията си на религията на любовта, хармонията, добротворството, свободата, волността и безсмъртието на човешкия дух.

Иван Гранитски

Първата книга на Дора Габе „Теменуги“ се появява през 1908 година. Но няколко години преди това списанията „Мисъл“, „Демократически преглед“ и „Ново общество“ поместват нейни стихотворни цикли, които са приети радушно от тогавашните законодатели на естетическия вкус около кръга „Мисъл“.

Най-благосклонна е оценката на Пейо Яворов, който в редица свои писма до Дора Габе й дава ценни съвети и предлага редакторски поправки, стигащи почти до съавторство. В писмо от 30 юни 1905 година разсъждавайки върху няколко нови стихотворения на Дора Габе, Яворов отбелязва: „Вие се стараете да постигнете съответствие между съдържанието и формата. Това особно личи в стих[отворението] „Пред мен си днеска пак“. Всяко чувство, ако не и всяка мисъл, е преди всичко една мелодия. Стихотворението най-често се поражда в душата на поета като една песен без думи. И тогава неговата задача е – колко странно! – да търси конкретен факт за поетич[еска] експлоатация – да търси сюжет, в който би могъл да облече настроението си. Но ако музикалността в поезията се постига чрез разпоредбата на речта – и щом музиката предшествува всичко друго – то формата тряба да играе в поетич[еското] творчество безспорно видна роля.“


Яворов съзира още в ранните опити на поетесата рядко срещаното качество на богато художествено въображение и тяга към пластическата дълбочина на лирическия рисунък. И затова той й обръща специално внимание, че само истинските художници-поети „могат да установят, съзнателно, оная хармония между външната и вътр[ешната] страна на своите работи, която им придава значение и дълговечност. Защото, да намери човек тъкмо подходящата форма за дадена поет[ическа] работа, то значи да отнеме възможността на други подир него да откриват още един път Америка. Мене ми се иска да видя у Вас един несъзнателен стремеж към нещо такова.“


Големият поет се впечатлява от свежестта на младото дарование и лъчезарността на нейната непокварена душа. Тя притежава усещането за общност на човешкото и вселенското, за взаимосвързаност на индивидуалните човешки трепети и невидимите вибрации на природата:


Живота ли шуми посред света безкраен,
смъртта със шеметен размах ли пролети –
във моето сърце намират отзвук таен
и сълзите, и светлите мечти.
Че птичка ли запей, и то ще да запее;
заплаче ли душа сред хладна самота,
и моето сърце със нея ще заплаче.
А щом мъгла обвий земята – кат сираче
ще затъжи самотно във света.


Очевидно Пейо Яворов откроява таланта на Дора Габе пред други две изгряващи звезди на поетичния небосклон – Екатерина Ненчева и Мара Белчева, чиито книги „Снежинки“ и „На прага стъпки“ също се появяват по това време. Дебютът на Габе „Теменуги“ впечатлява със силната си емоционалност, трепетност на чувството и нежна поривност. Поетесата иска да излее в песен душата си, препълнена със страсти и тревоги, които придобиват вселенски мащаби. Тя мечтае „в люлка от лъчи зафир да я люлей“, тя вижда разстилащото се пред нея светло море, чиито вълни браздят сребристоблесналите води и съзира там близкия на сърцето й любим образ.


Разбира се, тук ще видим отзвук от мировата печал на символистите, но вече се усещат кълновете на оригиналния лирически рисунък, който през годините Дора Габе ще избистря и формира. Тя постепенно ще се оттласква и ще преодолява традиционната стилистика на символистите – сравнения, метафори и образи като: сълзи, нощ, здрач, самота, рояци гарвани, възторг, скръб, душа, тъги, лунни отблясъци и пр.
Поетесата мечтае да раздава светлината на своята душа като трошици хляб, макар да усеща, че плашещата съдба я „гледа и мълчи/ и тъй е страшно нейното мълчание!“


След „Теменуги“ цели двадесет години поетесата не издава лирически книги. Интересът и енергията й са погълнати от детската литература. Книгите й за деца от двадесетте години на миналия век се превръщат в настолни четива за няколко поколения български деца и оформят класиката на детското литературно творчество. Без съмнение тя е най-яркият автор в детските периодични издания „Светулка“, „Детска радост“, „Другарче“, „Детски свят“, „Росица“, „Славейче“, „Весела дружина“, „Прозорче“ и пр.


Очевидно през тези две десетилетия Дора Габе вече окончателно оформя своя оригинален и неповторим лирически рисунък. От „Земен път“(1928) до „Почакай, слънце“ (1967) виждаме как все по-многопластови стават лирическите й внушения, как се обогатява метафорично-образната конструкция на стиха и колко значително е разнообразието на мотивите, инвенциите и как се канализира енергията на стиха. „Земен път“ ни впечатлява с разнопосочността на своите внушения. Един път утринната радост на света и прелестни пасторални мотиви, както е в творби като „Песен“, „Струна“, триптиха „Ветрове“. Той ни дава добра възможност за сравнение с Елисавета Багряна, с нейните великолепни метафори за волността и непокорността на жената-амазонка, която се чувства сродена със стихиите и неподвластна на нищо. Втори път виждаме силно въздействащия цикъл „Добруджа“, където откриваме не само мъката и болката по добруджанската драма и орис (отнетата изконна българска земя – Южна Добруджа), но и кристалното патриотично чувство – възторгът и възпевът на безкрайните добруджански ширини, съзерцанието на столетните дъбове край родното село Дъбовик.

В този цикъл ще усетим и присъствието на езически мотиви с тяхната неудържима мощ и енергия. Тук Дора Габе включва неслучайно и стихотворението „Апостолът“, чиято трагична и в същото време възторжена инвенция и почти имажинистична образност, ни напомня на поетиката на Никола Фурнаджиев в „Пролетен вятър“.


Първоучителят на Дора Габе Яворов сякаш е предусещал, че във времето нейните лирически внушения ще стават все по-амбивалентни. Все повече ще я вълнуват опозициите – Битие – Небитие, Светлина – Мрак, Добро – Зло, Живот – Смърт. И все по-ярко ще усеща тя безначалността и безкрайността на света и неунищожимостта на живота.


Светът е страшен и без край,
и все върви, и все отива,
и в някакво море се влива
тъй без начало и без край.


Поетическият талант на Дора Габе избухва истински в стихосбирката й „Почакай, слънце“ (1967). Тук усещаме мащабите на нейната образно-метафорична визия, богатството на лирическия й рисунък. Тук присъства категорично изведено разбирането за мимолетността на човешкия живот и в същото време одухотвореността на мирозданието. В програмното си стихотворение „Непримирима“ поетесата възкликва:


Плашиш ме,
велико Мироздание,
като разпъваш мисълта ми
до своята неизмеримост!
Земята ни е точица във тебе,
а в тая точица е мойта обич
и моята омраза,
и силата ми, а не мога
да ги разтегля
до размерите ти.


Силната виталност на поетесата, усещането за пълноводието и пълнокръвието на живота се сблъсква с постоянно нарастващото безпокойство за идващата вечна нощ. Лирическата героиня се безпокои, че няма да й стигне житейското време да се пребори със съвестта си. Току-що се е научила да говори с камъните, дърветата, да разбира езика на природните стихии, но още не е потънала изцяло в тяхната извечна мъдрост. И затова се моли: „Почакай, слънце./ Аз не съм готова/ за следващата нощ – / денят ми не е свършен още!“ Нараства тревогата в нейната душа, че няма да й стигне времето за всичко, което мисли, мечтае и бленува.


В стихотворението „Неспокойствие“ поетесата риторично възкликва: „Защо не спрат звездите в своя път?“. В „Халюцинация“ пък ражда великолепната метафора за сърцето на часовника. Тя е обладана от порива душата й да се изтръгне от безжалостния часовник на времето, където е заключена, да разбие с лакти стените му и да полети в безкрая, където няма нито стрелки, нито време. Поетесата усеща свободата на своята мисъл да лети, преодоляваща и пространства, и време, носена на крилете на мечтата, волността и свободната воля.


Все по-често Дора Габе се обръща към безкрайните възможности на белия стих. Той й позволява да създава образи, в които да съвмести крайното и безкрайното, безпределността на мечтанията, вихъра на мислите, огъня на чувствата. И твърде често успоредява необятността на пейзажа със страстната мисъл за любимия човек, който е не само в сърцето й, и в паметта й, но е чудодейно разтворен в природните стихии:


Обичам тая необятност
на разстоянията и далечините:
да мина хоризонта, да достигна друг,
и цялата пред мене широта
да вместя в себе си!
Но тя е като теб неуловима.
Къде си?


Силните пантеистични мотиви в поезията на Дора Габе почти винаги са свързани с усещането, че има някаква върховна тайна, която трябва да бъде разгадана, че всичко е във всичко, че макрокосмоса се оглежда в микрокосмоса на човека и обратно. И може би без да познава философията на орфиците и питагорейците, поетесата интуитивно стига до това разбиране. И когато се любува на разцъфващите бадеми, на невинните пчелички, които смучат розовите цветенца, тя вярва, че именно нейната усмивка е причина до болка синьо да стане небето, а въздухът да се опиянява от гушещите се една в друга планини. И тогава тя проронва:


Една усмивка –
и не ми трябва нищо друго:
една усмивка стигна,
за да е цялата вселена в мен.


Поетесата все по-често си задава основните философски въпроси – какво съм, какво е човекът, откъде идва, накъде отива, от каква материя е създаден човекът? И усеща, че животът я оголва лист по лист, постепенно отваряйки очите на вътрешното й зрение за върховните загадки. И в същото време, докато размишлява, тя се радва, че все още диша, гледа, усеща, спомня си, чувства своята неизчерпаема жизненост и разбира своето съществуване като гордост пред смъртта. Може би дори като възможност преди да влезе през последната врата да поиска още нещо от живота или да даде нещо на този свят. Най-малкото една вдъхновена метафора, един възхитителен образ, една искрена мисъл. Даже си представя, че е възможно с духа на любимия да се осъществи в „едно небитие/ с такава мъка за земя, / в която бихме изгорели…“


Въпросите за живота и смъртта, за тленността и непреходността вълнуват поетесата особено през последните години от нейния живот. Има една възхитителна нейна лирическа миниатюра, в която сякаш е концентрирана поетическата и житейската й философия, разбирането за безгрижието на мига и тържествената строгост на епохата:


Море, море,
сребриста песен
на сърцето ми!
Благословено е
спокойствието на деня,
благословено е
от всички кътища
на твоето затишие,
на моята мечтателност,
в безмълвието на полусъня.
Благословено е
безгрижието на минутата,
откъсната за миг от вечността,
прегърнала и теб, и мен,
за да повярваме
в илюзията,
че и ний сме вечни!


В късните стихотворения на Дора Габе откриваме също редица знакови думи, които тя натоварва с особен поливалентен смисъл – море (символизиращо бурята и устрема, спокойствието и безметежието), самота (от която навява вселенски студ, но и уютност, благословено уединение и възможност за съзерцание), криле (символ на полета и безбрежието), душа, дух, радост, мъка, милувка, сърце, глъбини, мълчание (което обаче казва всичко) и пр. Поетесата притежава болезнено усещане за магнетичната същност на искрените думи. Дори да не са изречени на глас, тя е убедена, че те имат действена сила, съзидателна енергия. И вярва в „магнита на думите, / заченати в мълчание, / родени в тишина.“ Малко преди да навърши библейската 100-годишна възраст, Дора Габе възкликва в друга лирическа миниатюра, която поразява с езотеричната дълбочина на внушението:


Пълна тишина!
Ни звук, ни шум,
ни трепет.
Нищо, нищо…

И аз съм
в Нищото,
което
ме обгръща,
без да го
усещам.

Само мисълта ми
плува във безкрая,
без да ме докосне…


Повече от осемдесет години Дора Габе е вярна на своето сакрално служение на Словото. Тя прилича на антична жрица, посветила живота, таланта и енергията си на религията на любовта, хармонията, братството, добротворството, свободата, волността и безсмъртието на човешкия дух. Неслучайно самият Пейо Яворов съзерцавайки я, възкликва: „Вашата душа е само една песен!“.

И творчеството, и животът на Дора Габе са една възхитителна песен.

Източник: Епицентър.бг

Сподели

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on pinterest

Най популярни

На фокус

Ние използваме бисквитки, за да гарантираме, че Ви предоставяме най-доброто изживяване на нашия уебсайт.
Ако продължите да използвате този сайт, ще приемем, че приемате политиката за поверителност!